13 април 2014 г.

Пагубното подчинение

Предполага всички сте чували за "експеримент на Милграм"

В статия от 1974 г., озаглавена "Опасността на подчинението", самият Стенли Милграм отбелязва:

В простия си експеримент исках да противопоставя силата на авторитета срещу убеждението на мнозина, че е непозволително да нараниш друго човешко същество. Докато в ушите им кънтяха агонизиращите викове на "жертвите", повечето участници избраха подчинението... Те обаче не го направиха поради някакви агресивни подбуди, а заради чувство на дълг - искаха да се покажат като съвестни участници в научен експеримент.

Сега, 50 години по-късно изследователи от университета в Мелбърн провели поредния опит, за да изяснят какво все пак означава това изследване. Първо, мнозинството от 62,5%, което продължило мъченията до най-силните токови удари, се появило само в един (втория поред), експеримент от серията на Милграм.

Общо тези опити били 23 и техният сценарий бил различен. Например експериментаторите били двама и давали противоречиви препоръки на „учителя“. Или експериментаторът можел да дава указания от друга стая. Или самите „учители“ били няколко и те можели да се посъветват дали да продължат, или не. Или от самия „ученик“ нямало никакви сигнали, а „учителят“ можел да види само физиологичните данни за състоянието на сърцето му. В някои случаи „учителят“ и „ученикът“ били приятели или роднини. И така нататък.

Като цяло покорността пред авторитета се колебаела в различните варианти от опита от 0 до 92,5% (във всеки експеримент участвали от 20 до 40 души), така че средната стойност е около 43%, което вече не е мнозинство. Самият Милграм не е направил систематичен анализ на всички данни с всички отклонения, които възниквали при различни условия. Но именно с това се опитали да се заемат австралийските учени, възползвайки се от изходните данни на 21 експеримента, които обхващали 740 души.

Психолозите се опитали да групират различните данни в зависимост от това в какви роли и какви взаимоотношения се намирали „учителят“, „ученикът“ и „върховният учен“. В резултат се оказало, че човек увеличавал напрежението само при пряко указание на експериментатора. Ако им оставал поне малък избор, дори малка вратичка, която да им позволява да не правят това, едва малцина от „учителите“ прилагали максималния волтаж към „учениците“ си.

Точно по същия начин авторитетът на експериментатора отслабвал, ако той имал колега, изказващ противоположното мнение (тоест ако „учителят“ слушал едновременно да увеличи и да не увеличи напрежението, той предпочитал второто). И същото се случвало, ако експериментаторът не бил в стаята, където се намирал доброволецът „учител“.

Което е любопитно, рангът на експериментатора или престижността на мястото, където протичал експериментът, не повишавали много силно готовността към подчинение – човекът с почти еднаква готовност слушал както „по-авторитетен“, така и не толкова „уважаван“ експериментатор.

Най-силно готовността за подчинение се проявявала при преките указания и в тясна стая с „началството“. Тоест например, когато експериментаторът се намирал в същата стая и внимателно следял действията на „учителя“.

Но и, разбира се, на готовността да се подложи друг човек на мъчения влияела степента на социална близост между „учителя“ и „ученика“ – колкото по-близо били те, толкова по-силно „учителят“ се стараел да избегне продължението на теста.

Като цяло смисълът на това преразглеждане на данните на експериментите на Милграм се свежда до едно – нашата готовност да причиним болка на ближния по чуждо нареждане е „социално обусловена“, тук играят роля разнообразни фактори, за които преди 50 години Милграм, а след него и други не обърнали нужното внимание.

От друга страна, всичко това не отменя напълно осезаемата – независимо от всички уговорки – готовност на човека да се подчинява на авторитети дори по такъв въпрос като причиняването на болка на друг. И ако имаме „социални условия“, които отслабват тази готовност, то има и други, които я засилват.

Всичко това показва, че за човечеството все пак има шанс, но за това трябва да учим децата си (и нас самите) не на безусловно подчинение а на критично мислене, трабва да имаме не една а много гледни точки, трябва да имаме достъп до наманипулирана информация.


6 април 2014 г.

Уилям Бьоткер - Десетте не можеш

Уилям Бьоткер (1873 – 1962) е американски религиозен водач и влиятелен политически оратор, роден в Хамбург, Германия. Уилям Бьоткер публикува „Десетте не можеш” през 1916 година на листовка, озаглавена „Линкълн за частната собственост”. От едната страна били написани думите на Ейбрахам Линкълн, а от другата – Бьоткер написал своите „не можеш”.

А ето и самите десет "не можеш":

1. Не можеш да постигнеш благосъстояние като пречиш на пестеливостта;

2. Не можеш да помогнеш на малките хора като събаряш големите;

3. Не можеш да засилиш слабите като отслабиш силните;

4. Не можеш да помогнеш на тези, които изкарват препитанието си, като унищожаваш тези, които им плащат;

5. Не можеш да помогнеш на бедния като унищожаваш богатите;

6. Не можеш да не изпаднеш в затруднения като харчиш повече, отколкото получаваш;

7. Не можеш да създадеш братство между хората като разпалваш класова омраза;

8. Не можеш да изградиш сигурност от пари, взети назаем;

9. Не можеш да събудиш интерес и ентусиазъм към публичните дейности, като отнемеш инициативата и свободата на отделния човек;

10. Не можеш да помагаш на хората, като постоянно правиш за тях това, което те могат и трябва да правят сами за себе си.

Така само в десет кратки изречение Бьоткер е успял да обобщи политическата и икономическата мисъл на лидерите на западната цивилизация от 18, 19 и началото на 20 век. Точно тази икономическа и политическа логика стои в основата на бързото израстване и благоденствието на западната цивилизация през този период. За съжаление съвременните политически лидери забравиха тези истини и точно затова са на път да унищожат всичко съградено от западният свят.